Още преди българските царе да започнат да секат собствени монети, у нас са били в обращение пари от различен произход. Ако се спрем на наименованията им – те също са разнообразни.
Праславянската „пяненз“, запазена в езика ни до Възраждането и в по-късни литературни текстове като „пенез“, „пеняз“, е заемка от старогермански и се родее с английското „пени“ и немското „пфениг“. Злато, сребро и мед са не само наименования на металите, но и на монетите, изработени от тях. Гръцката заемка „лепта“ е означавала „монета“. Познати са били дукатът, драхмата, динарът. Интересно е, че наименованието на гроша, който познаваме като дребна монета, идва от латинското „гросус“,тоест „дебел“ и преди векове е означавало „дебел динарий с по-голямо съдържание на сребро“.
За названията на парите в средновековни писмени източници и в новобългарски дамаскини от XVII век в предаването „За думите“ разказва доц. Ваня Мичева, изследователка на историята на българския език. Тя се спира и на наименованията на професиите, свързани с боравенето с пари, като „тръжник“ или „пеняжник“, съответстващи на днешното „банкер“, „купъц“ – „търговец“, „митар“, „митоемец““митоимьц“ – за търговците и събирачите на данъци. В средновековните текстове те естествено са описвани като нечестни люде и грешници, а тази представа има силно влияние върху отношението към професиите векове след това. /БНР